ПРАЗНИК

Наистина, много хора в съвременния свят не разбират себе си, своите истински възможности и съществуващите в тях колосални духовни сили, затова не са наясно как да променят своя живот и този на обществото, подобрявайки го качествено. Те дори не разбират, какво всъщност представлява истинския живот, истинското щастие. Хората се опитват да заместят дори вътрешния духовен празник на общуване с Бога, докосването до духовния свят, който чрез дълбочинните чувства изпитва човек по време на изпълнение на духовни практики, с външни обичаи и празници, измислени от човешкия ум. Но забавното е, че човека очаква този празник със същата голяма надежда. А когато празника свърши, той всъщност опустошава човека, превръща го в „сирак“, измамен от емоциите, просто защото човек е очаквал подсъзнателно не зрелище и задоволяване на плътта, а връзка с дълбочинните чувства, която така и не се е случила. И всичко това се случва защото е подменен истинския духовен празник (който човек изпитва всеки път, докосвайки се с духовния свят) с обикновена театрална постановка от ума с асоциативни външни материални декорации.

 Анастасия Нових „АллатРа“
 

Скъпи приятелю, добри пътешественико, искам да споделя с теб своят скромен опит, мъничките съкровища, които открих скрити в своята Душа в процеса на работа върху себе си, в изучаването на съзнанието си и познаването на протичащите вътрешни процеси.
 

След прочитането на книгите на Анастасия Нових, когато мина известно време и работата върху себе си се превърна в естествена неразделна част от ежедневието, разбрах какво е истинския Празник. И думите от книга „АллатРа“ сега звучат не просто като думи, те са от голямо значение за Личността, за онази частичка от Светия Дух, която е затворена в материята и по свой избор временно пребивава в нея, докато не се научи да бъде Любовта и не се свърже със своята Душа, с Духовния Свят. Сега разбирам, че Празникът започва когато Любовта към Духовния свят и към всички хора живее в Душата, когато една невидима битка избледнява и вътрешния взор открива чистотата и благостта на Всевишния.

В един момент дойде разбирането, че цялата тази борба със съзнанието, със своите шаблони и желания, страхове и съмнения не е нищо повече от „борба с вятърни мелници“. В крайна сметка, ако погледнем това „епично и вълнуващо зрелище“ с открит, ясен поглед, разкриващ всички маски, цялото тайно действие на съзнанието, става очевидно, че ние сами се държим за съзнанието -  за суетата,  за временното и смъртното. И цялата картина наистина прилича на сцената от битката на Дон Кихот с вятърните мелници - битката с илюзията... И всеки знае това на теория, но не винаги прилагаме теорията на практика, не винаги сме честни пред себе си.

Възниква въпросът: защо не погледнем истината в очите? Защо толкова се страхуваме да не загубим маската на „доброто“ или „духовното“ и въобще, всяка маска? Всъщност такава наша неразумност, „глупост човешка“ отлага все повече и повече момента на Духовното Преображение - Празникът на Душата.

Има голяма разлика между външния и вътрешния празник. И в нашия календар датите на традиционните празници не са поставени просто така – в това има особен смисъл. 

 

По-рано, още във времената на общностите, които хилядолетия съжителствали мирно едни с други, натрупвали Духовно наследство и ценили живота на човек, преди всичко като възможност да стане безсмъртно духовно същество - или по времето на така наречените „култури“, времето на провеждането на празника не се определяло просто така. Изборът на времето се основавал на Знания за невидимата връзка на Духовния и материалния свят. Хората в празничните дни се събирали всички заедно, не само за да извършат някакъв външен обред или традиционно действие (да запалят свещи, да приготвят определени ястия, да се облекат по специален начин, да се позабавляват), но за да се свържат всички заедно със своят роден Дом - с Духовния свят. Освен това този контакт, тайнството се осъществявало вътре във всеки човек и за него знаели само той и безкрайният Духовен свят. Хората най-много ценяли тези моменти на общуване с роднините и близките си, с Живото вътре в тях, те разбрали ценността на този Живот.

Моментът на прозрение и разбиране на тази проста истина на дълбоко чувствено ниво (в края на краищата, и преди бях чела за нея, но същността на думите не откликваха в Душата с такъв поток от познати, топли и радостни чувства) дойде наскоро, когато се прибрах у дома при родителите си за почивните дни. Привикнала към самостоятелния, независим живот в постоянен умствен труд, се радвах да се срещна с роднините и да прекарам това благодатно време с тях. Но ето какво ме удиви с прибирането в къщи, беше отсъствието... Но тук дори не мога да намеря правилната дума: да не кажа „съзнание“, защото то винаги е с нас, докато сме тук... Но вероятно ще използвам формулировката на уважаемия Игор Михайлович Данилов, използвана от него в предаванията от поредицата „Истината е една за всички“ и ще кажа, че отсъстваха артистите на сцената… Беше невероятно: тихо, спокойно, моментът тук и сега и нищо не отвлича от съзерцанието на Красотата и Истината. Не, не, че съвсем ги нямаше, че си събраха чантите и напуснаха театъра. Но просто всеки път, когато някой от тях възнамеряваше да излезе на сцената и да отвори уста за да произнесе шаблона реплика, която вече съм научила наизуст, се обръщах на другата страна и той си тръгваше. И това беше толкова лесно - просто се обръщах, защото Това, към което се обръщах в този момент, е много по-интересно.

Това, към което се обръщах в тези моменти е Бог, това е Любовта, която ни прави свободни от смъртта. С това Чувство вътре е топло, радостно и уютно. В такива моменти на съкровено общуване с Висшето, ние придобиваме Свобода.

Артистите на сцената са мисли от съзнанието. Това са шаблоните, които постоянно, практически ежесекундно, чуваме в главата си. Ние възприемаме тези мисли като наши: "трябва да отидеш и да направиш това", "трябва да кажеш на този човек, че греши", "трябва да му се обидиш, така че да знае, колко съм наранена." А замисляме ли се в този момент кой има нужда от всички тези „трябва“? Кой в нашите глави ни диктува шаблонните фрази, които повтаряме ежедневно на работа, в семейството и в училище? Кой ни подтиква към суетата, и бързо отвлича вниманието ни от най-важното - духовното ни усъвършенстване, развитието на чувството на Истинската Любов в себе си и преумножаването на това Чувство във всеки един момент? Кой в главата ни има нужда да бъдем нещастни и да насочваме цялото си внимание към отстояване и защита на илюзията за значимост в нашите глави?

Отговорите на тези въпроси открих в книгите на Анастасия Нових и предаванията с участието на Игор Михайлович Данилов. В тези книги и предавания всеки човек получава огромно богатство - Изконно Знание: за това, как да стане свободен от глобалната илюзия на системата, от диктатурата на мъртвеца, съзнанието и как при нашия временен живот да изградим свой собствен път към вечния Живот.

Духовният свят никога не дава заповеди. Това чувство на Свобода е особено ново за тези, на които изведнъж става ясно като ден, че не е задължително да се слуша, какво говорят тези артисти на сцената. Не е задължително, на когото и да е от тях да доказвате, че сте се справили добре или да ги убеждавате в нещо, защото не си им длъжен за нищо... А Духовният свят, към който обръщам вътрешният си взор с детска откритост и чистота, с истински интерес и Любов, Той винаги дава Избор. Той никога не казва: „Отиди там и направи това, кажи сега ето това, убеди човека, че греши, докажи му, че си умна!“ - не... Духовният свят винаги дава избор на човека и самият човек избира: да бъде проводник на Божията Любов в този свят или на волята на животинския разум, който поробва хората със своите шаблони и ги превръща в роби на мъртвото. 

А Духовният свят обича всички. Удивително просто е - Той обича всички!

„Но любовта Божия не оставя човека дори тогава, когато той забравя за нея. Бог никога не напуска човека, защото Неговата Любов, благодарение на Душата му е винаги с него“ .

Анастасия Нових „АллатРа“

Но да познаеш и да разбереш Любовта на Духовния свят е възможно само, когато ти сам Го обичаш. Всички го усещаме на дълбочинно ниво, но не го осъзнаваме. Не осъзнаваме, докато гледаме артистите, защото те ни показват омайни сцени, превъплъщават се в „нас” и ни величаят, а след това тези измислени образи ни принизяват… Но кой всъщност сме „ние”?

Когато вътрешно чувстваш истинския Празник на Светия Дух, става ясно, че системата не вижда Духа. Та нали човекът – Личността, е част от Светия Дух! Става ясно, че няма от какво да се страхуваш – от абсолютно нищо, защото никой в целия свят не може да обиди някой, който обича Бога. Защото Любовта е защита срещу всяко негативно влияние на този материален свят. Става ясно, колко ценна е нашата любов към нашите роднини и близки (най-близките до нас тук и сега) хора, колко ценна е Любовта ни един към друг!

"А докато човек е жив, той има шанс и реалната възможност да се присъедини към Безкрайния Свят, да стане част от огромното семейство. Тук трябва да се разбира, че всяко зло, което човек множи от своето съзнание, застава между Личността и Духовния Свят и я отделя от най-близките и хора, а както казах, най-близкият е всеки човек. Това го разбират и чувстват хората, които на практика започват да възприемат Духовния Свят. Всичко им се изяснява."

Живата беседа - „Съзнание и Личност. От изначално мъртвото към вечно Живото"

По-рано, събуждайки се сутринта, виждах филм в главата си, как убеждавам и винаги налагам „моята истина“ на някого. В тези кадри се издигах над хората с дълбоката си мъдрост и разбиране за живота. Но сега, след прочувстването на вътрешния Празник, и почувствала, какво е Истинска Любов, разбирам, че този филм е била същата тази зловонна язва на животинското начало, която внимателно криех сама от себе си. И изведнъж ми стана странно: защо толкова много пъти, общувайки с приятелите ми, не съм споделяла това? Споделях много други неща, но никога не казвах, че в мислите си се възвеличавам над другите... А всъщност го казвах! Но не се отказвах от него вътрешно.

„Търсете Радост във всичко“, ни казват Светите Отци, но в какво е радостта? Нима Радостта е във възвеличаването на своето животинско начало? Нима радостта е в това, да бъдеш най-добрата от всички, като същевременно не обичаш никого? Нима радостта е в студеното превъзходство и смъртта?... Сега знам, че истинската Радост е непрекъснатото общуване със Светия Дух.
 

Та нали съзнанието никога не ни казва, че тази гордост ни води към смъртта. Вместо това ни възхвалява: „Какъв си добряк! Всички ще узнаят, колко най-добър си и тогава!!!", - стоп! А къде е Любовта? А къде са всички онези благородни намерения, с които прикриваш мръсните си постъпки?

Сега става ясно, че за да служиш на Духовния свят, трябва да се научиш да бъдеш самата Любов, да се научиш да обичаш хората, въпреки всевъзможните аргументи и съмнения на своето съзнание. Да укротиш необузданата си гордост и бъдеш част от Океана. Нужна е именно вътрешната АллатРа - вътрешната искрена и чиста Любов към Бога - без гордост, егоизъм, без самовъзвеличаване – просто да бъдеш Любовта... Тогава и започва всичко най-интересно.

„В същото време учениците дойдоха при Исуса и казаха: Кой е по-голям в Небесното Царство? А Той повика едно детенце, постави го посред тях, и рече: Истина ви казвам; ако се не обърнете и бъдете като децата, никак няма да влезете в Царството Небесно. И тъй, който смири себе си като това детенце, той е по-голям в Небесното Царство."

Евангелие от Матей, Глава 18, стихове 1-4.

"Жана: Да, и този незабравим опит от първото докосване с Духовния Свят, когато за първи път изпитваш това огромно, неземно щастие, когато чувстваш благодатния огън на Любовта, непознат за теб до този момент, когато изпитваш истинска и неизчерпаема Любов, изпълваща те до предела, тогава и твоето тяло започва да го усеща. Огънят, който човек усеща е толкова истинен, искрен, разливащ се навсякъде, той е самата чистота, по-чист от най-чистото."

Живият разговор „Съзнание и Личност. От изначално мъртвото към вечно Живото"

Бъдете, като децата....

Автор: Полина Н.

Линк към статията в оригинал: https://allatravesti.com/prazdnik